Ако трябва да погледна на третирането ми от страна на държавите алегорично, то България, която(на поетичен език ) би трябвало да ми е майка се е отнасяла към мен като мащеха, докато Канада, която пък би трябвало да ми е мащеха се е отнасяла към мен като родна майка.

Докато в България (поради конюктурни причини ) аз бях третиран като син на изменник на Родината с всичките му там негативи от това, в Канада бях посрещнат като всички други новодошли.

Единственното което аз винаги съм искал е било да бъда третиран както всички останали - никакви привилегии, никакви преимущества, съвсем като редови гражданин и туй то. Нищо повече.

Разбира се, докато живеех в България аз не усещах точно по този начин дискриминацията на която бях подложен, поради простата причина, че аз нямах база за сравнение. Мислех си, дори, че така пък може и да е редно. Когато домоуправетелят ми правеше забележки за дължината на косата ми, когато кварталния ме привикваше за да провери дали работя, когато на военната комисия ни отделиха, когато трябваше да подавам молба за разрешение за брак (да, дами и господа, аз трябваше да моля да ми се разреши да се оженя ) - аз някак си приемах тези нещица като част от живота и дори и не им обръщах внимание...ами какво сега, в края на краищата, те са си гадняри и се очаква да ги вършат такива.

Нямаше бунтуване, нямаше ексцесии - само едно тихичко навеждане и "е, можеше пък и да е по-лошо" ( я дисцип, я затвор ) мислене. Да кажеш, че съм живял нещастно - не, напротив, много си бях щастлив, но не благодарение, а въпреки това.

Това което пиша сега, го почувствувах далече по-късно, когато вече осъзнах какво в действителност значи да си СВОБОДЕН. Да си свободен да взимаш решения, да си свободен да предприемаш това което ти се предприема, да имаш възможност да продадеш нещо и да реализираш печалба дори, едни такива съвсем незначителни на пръв поглед работи, да държиш юздите на собственната си съдба в собственни ръце един вид.

Да не трабва да подаваш молба за работа, молба за разрешение за продължаването на пребиваването на жена ти и на родното ти дете в страната, молба за жилище, молба за карта за почивна станция, молба за детски надбавки, молба за задграничен паспорт, молба за продажба на собственното си жилище, молба за получаването на долари в бонове! Молби, молби, молби....молиш се на "невидимото" ВИСШЕ СЪЩЕСТВО, което седи зад някакво гише и си решава кръстословица и ако му е кеф ти разрешава нещо мизерно, нещо което би трябвало да ти е право. ОТВРАТ! Едва ли, дори и талибаните му хвърлят толкова молби.

Все пак когато напуснах България, тя все още се считаше градителка на развито социалистическо общество. Сега, разбира се, нещата са по-различни, но както забелязах, след толкова години, все още са останали рецедивите от това ми ти пусто унизително МОЛЕНЕ. Спомням си, преди пет години трябваше да си вадя документ с който да доказвам(?) че съм български гражданин! Ужас! Да не ви се случва.

Аз съм си дошъл, значи, за пръв път от 10 години. Майка, лека и пръст, беше починала месец преди това, аз трябва да уреждам куп бюрократщини, а пък искам и да видя роднини, познати, любими места, а бе ясна ви е картинката...и вместо да се отдам там на емоционални пристъпи, аз вися като пражка шунка по разни опашки.

На учереждението пише че е отворено от 10:00 часа за посетители. Ами, както си му е реда, изтипосвам се там дори десет минути по-рано. Отивам, значи, и викам даже на сестра ми, която ме докара с колата:

Маце, а"ре моля те почакай ме, аз едва ли ще се забавя повече от двайсетина минутки.

Сестричката ми ме гледа и се смее: Забравил си, брат ми, забравил си.

Да, бе, какъв ахмак съм и аз...ново време, мисля си...да, да...друг път...влизам аз в чакалнята, а там един от онези пенсионираните зеленодрешковци изиграва ролята на пазавантин. Наредете се, там, зад чертата, господине

Зад чертата, която си беше баш черта гледам една дузина такива като мен, разни хора надошли от всички краища на света са се наредили чинно и чакат. Ами хубаво, поглеждам си часовника...останала още една минута...и като се проточи тая ми ти минута...да не ви разправям...Една от чакащите с гръцки акцент се опита да възроптае някъде към 10:15. Защо казва още не ни пускате? А тоя ми ти портиер, направо се обиди. Как така ще му държат сметка? Онези още не са казали че може да се влиза...чакахме в задушния коридор и си псувахме на ум, докато някъде към 10: 25 той се смили и започна да ни пропуска с едно такова изражение сякаш те дарява със "Стара Планина". Първата група беше от шест човека. Оооп. До тук! Пусна ги хората да се качват по етажите на горе, а ние - ще трябва да чакаме докато те (първата група, демек ) си свършат работа и чак когато слезнат долу тогава той може да пусне новата група. Ако ви кажа че загубих в това тъпо учереждение най-малко три часа, явно ще ми повярвате, тъй като по-всяка вероятност ви се случва често (на тези в България и в страни с подобна драконовска бюрокрация ).

Направи ми впечетление също че когато една възрастна женица с германски акцент съвсем основателно тръгна да си търси правата и започна да "кастри" цербера, веднага се намери, мама му стара, една защитничка от тълпата, която тръгна да брани бюрократщината: Ами, госпожа, ние всички чакаме! Какво искате от човека. Той трябва да въвежда ред тук...ама ха!

До толкова е свикнала, значи, с този идиотски меркантелизъм, тази ми ти лелка, до такава степен рабополепността и е в кръвта, че направо ти става жал за нея...то на лицето и е изписно: дай да се подмажа аз на "началството", пък току виж като дойда друг път, може и да имам някаква полза от това че го познавам портиера...а бе знаеш ли?

И някак си поглежда към онази възрастната женица с поглед който направо крещи: Ах ти мръсна швабо, това да не ти е тука Германията. Ще се редиш и ще си траеш. Заради такива като тебе...и там някъде дълбоко под грозновато тупиранта и коса се натрупват всичките онези нейни неудачи, всичките онези мачкания, унижения натрупани през миришещия и на мазни манджи екзистенц.

Най-накрая и моя ред дойде, качвам се в един кабинет, към който ме насочи бившия кадър на БНА, но се оказа че е трябвало да ходя в друг, на друг етаж. А въпросната чиновничка така ме гледа сякаш само абсолютно пълните идиоти не знаят, че точно с тия документи се занимава примерно някоя си госпожа Шишманова. Онази госпожа пък (дето и викам Шишманова ) пък я няма днес, та трябва работата да свърши някоя си друга, която в момента имала друга работа и чак като я свършела можела да ми обърне внимание. Гледай, значи, как аз навлека съм дошъл тук да им преча на хората да си гледат работата. Брей. Е, най-накрая грейна слънце и на моята улица.

Подавам там един документ, втори, трети, пети...ама аз бях - железобетон - носех със себе си абсолютно всичко - дипломи, кръщелни, свидетлства -мидетелства, дори и военноотчетната си книжка, ...няма за какво да се хване, демек...ей, най-накрая успях да докажа че съм БЪЛГАРИН.

После пък трябва да ходя да се моля в съвет, да се моля в министерство на финансите, да се моля не в една, ами в цели три банки, да плащам такси на едно гише, а да получавам услуга на друго, да нося по стар народен обичай бутилки, да се моля в нотариат, е направо ми писна на хуя...по едно време ми идеше да си взема дърмичките и...друм.

Е, разбира се, то се притръпва. Свикваш някак си и започваш да го приемаш след известно време като нормално. Както приемаш изпоразкопаните улици, паркираните като на хепънинг коли, изполющените мазилки, избелелите бои...и дори и забележките на приятелите: Е, да му еба майката. Кога стана ганосчия - кога ти почерня задника. Айде сега, парчета...а бе ти забрави значи и сега се правиш на "голямото добрутро"... мръсно било, счупени били крушките в асансьора, това ми ти, онова ми те. А, не ме карай да си отварям устата!

Ами какво да правиш...смея се с тях и лека-полека се потапям в битието... не че не ме дразни, ама - карай... в края на краищата: хем ще ти се разсърдят като им кажеш истината и ще си помислят че се правиш на "полковник", хем пък от друга страна и да го осъзнаят - да не мислиш, че ще вземат и ще направят нещо за да го променят...дрън, дрън...та да вземат после другите пък да им се смеят на тях.

А ако си мислите че преувеличавам, ей, богу, имам живи свидетели!

 03 07 2004