Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03.2014 22:35 - СКУЧНОВАТА ПРИКАЗКА 2
Автор: gratzian Категория: Забавление   
Прочетен: 380 Коментари: 0 Гласове:
0



Ако си спомняте, още в началото споменахме, че нашият Славейко бил, дето викат хората, амбициозен човек. Не се примирявал, един вид, с грозния факт, че е незабележим и това някак го яло много жестоко вътрешно. Все едно имал душевна кучешка тения. Как може, значи, разни невзрачни типажи да станат политици, артисти, художници и да пише по вестниците за тях, да ги дават по телевизията, а наш Славейко ей така да тъне в блатото на посредствеността?
Не върви някак си.
Да де, ама нито дух някакъв в бутилка да се появи, ни приказна фея с вълшебна пръчица, ни даже там някакви си по-второстепенни приказни персонажи да скочат в живота на нашия герой. Ами то и затуй, както самите вие виждате и самата му приказка една такава скучноватичка. Нема, братче, ни летящи килимчета, ни шапка невидимка, ни петролна лампа за потръкване. Вместо ефирна принцеса, някаква си там лельоподобна булка със семпли изисквания от живота. Вместо царство там, или барем някакво си престижно парламентарно местенце - затънтен видеошоп със затихващи функции. Вместо пирове, лов на бекаси с подбрана компания и разни героизми - сив делник, оцветяван само с наркотика на някоя и друга холивудска приказка на малкия екран, която да държи духа му на необходимото приповдигнато ниво...щото иначе, нали гледаш...пълна скука, говеда, кал и такива ми ти прозаичности.
Никакви светли лъчи, магични преобразования и даже и шестица от тотото не се появява в тоя ми ти живот.
А Славейко както казахме си искал НЕЩОТО и туй то. Ще се мотка, един такъв начумерен из хола, ще се върти насам-натам, па ще извади трескаво някоя дебела книга от библиотеката. Ще попрелисти няколко странички с разсеян поглед, па после ще отиде да извади една бирчка от хладилника в кухнята. Ще седне пак на фотьойла и ще прелиства там онова ми ти високо интелектуализиращото четиво, ще пъшка, ще сумти и все в онова бляскаво бъдеще в което той е НЕЩО му е акъла. Не може да се примири тоя ми ти човек с реднишката си съдба и туй то.
Булката му го гледала, гледала и започнала да се притеснява жената. Ами здрав, прав, с образование и диплома мъж си има, пък то гледай го как се мъчи човека. Жалостива била тя, пък и си го обичала, в края на краищата. Като щастието не каца на рамото ти, ами ще го търсиш, бе. Ще се въртиш като пумпал, ще преораваш телефонния указател, ще посещаваш тоя и оня...ами тъй де. То не може само да седиш там, да четеш Бердяев и да очакваш някой да дойде и да ти каже:Айде, Славейко, ела да те направим НЕЩО. Не стават тия неща така даже и в скучноватите приказки. Тъй де.
Та, Изабела ( така се казвала жена му, както и вие самите предположихте) сложила там онова ми ти корекомско палтенце от младежките години, обула мрежестия чорапогащник, начервила се там, сложила сенките и хайде при вуйчо. Той не бил баш вуйчо, защото в действителност бил вуйчо на майка и, ама тя така си му викала от малка.
Човекът не бил, да речете министър, главен прокурор или генерал, ама все пак бил човек с положение и цялото изабелино семейство го смятало за гордостта на родата. Той по байтошово време бил отговорен редактор в един от ония многотиражни вестници, и тъй като имал достъп там до ония мистериозни куфарчета, сега, в новите години, взел че сам си спретнал свой си вестник. Не да кажеш, нещо като "ДУМА", "СЕГА" или "ТРУД", ама ежеседмичник с много националистично съдържание, който макар и със сравнително скромен тиражец си имал своята вярна читателска маса.
Ама друго си е, като те питат: А бе, ти с какво си вадиш хляба? да можеш, уж така небрежно да подхвърлиш: Аааа, с нищо особенно. Просто притежавам вестник.
Та, влезнала Изабела в кабинета. Разцелували се, както му се подобава. Поразменили обичайните: Много си отслабнала...Амииии същата съм си...ти си тоя който не е мръднал...ами как е вуйна...и такива едни междусемейни монотонии. Когато дошло време да се мине на директния повод за визитацията Изабела не се сдържала и заплакала:
- Не знам дали ще ме разбереш, вуйчо, ама за Славейко съм дошла. Линее ми нещо мъжлето. Вяхне и се съсипва и ей тъй като го гледам и на мен ми се свива сърцето. Ами, в края на краищата учил е човека толкова години и не че ми е мъж, ама много е интелигентен, вуйчо. Знаеш го, де, пък какво съм седнала баш на теб да ти разправям. Като седне да ти разправя за траките там, за готите, за Сердика и за величието на българския народ, а бе направо да ти се накокошини кожата. И сега, бива ли един такъв интелигентен човек да гние в някаква си барака и да изпълнява прищевките на разни перверзни типове? Не става нали? Та си викам, не може ли, така при вуйчо, нещо...ако се отвори разбира се...то не че той не може всичко, ама все пак нещо дето е по-така, нали разбираш.
- Ами, Изабелче, душко, знам че твоя е доста педантичен и си пада граматик, та имам тук при мен едно място за коректор...той не че нашия е лош, ама ще се пенсионира тая година....та няма да е лошо да го видим как ще се справи наш Славейко. Доведи го утре при мен и...а бе, не ти гарантирам, ама каквото зависи от мен - ще го направя.
Леле като преродена станала тая ми ти Изабела, зъбите и блеснали като калник на "Харли Дейвидсън", очите и станали като на дете получаващо подарък от дядо Мраз, а пък устата и останала отворена като на олигофрен с хрема. Па в един миг като се хвърлила на вуйчата, значи...а бе, да не ти разправям. То били прегръдки, целувки и благословии...мани, мани.
Върнала се, значи, в къщи Изабелчето летейки (ама по пътя не забравила да купи бутилка шампанско и една торта от 15 лева) и право при Славейко:
-Познай-вика- какъв ще си от утре?
Гледал я нашия, ту в лицето, ту в корема, вдигал вежди и рамена и никакво предположение даже не направил.
-Ами коректор във вестника на вуйчо, бе, душа! А кажи сега че Муци не мисли за теб...дай сега една цунка...мцу, мцу, мцу, мцу - издала розичка от устни към нашия Изабелчето.
Ей, станало му драго, де, не можем да отречем. Затрепкало му сърчицето, значи и въпреки че може би и това не е онова НЕЩО, все пак си е интелектуален труд. Ще сложиш значи костюмче там, ще седнеш на бюрото и ще ти пращат там ония ми ти капацитети материали и ти там като митничар с махмурлук само ще драскаш с калема по ръкописите им: Тук/запетая, значи, там тире, това многоточие, в действителност не трябва да е многоточие ами...хммм...
Е, верно малко скучновата излезна тая приказка, ама пък и аз не ви обещавах нещо друго, нали? То, ония дето не са скучновати пък, да ви кажа правичката не са и истина и не се случват на истински хора. Повярвайте ми. Това там - джуджета-рудари, стъклени пантофки, тикви-каляски... my ass...с тия неща можеш да омаеш само я някое детенце, я максимум някой възрастен, ама който е на ниво "привърженик на партия Атака".
image



Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gratzian
Категория: Забавление
Прочетен: 803985
Постинги: 2201
Коментари: 191
Гласове: 280
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031