ПИКИ ТУРАЙ И ДРУГИТЕ

ГЛАВА 13

Ако някога сте били в Михайловград не може да не сте посетили единственното свястно заведение в този иначе абсолютно скучен и с нищо неразличаващ се от другите северозападни окръжни градове - ресторантът към хотела носещ претенциозното латинско име "Монтаненциум".
За съжаление, освен името абсолютно нищо друго римско нямаше в него. Същите порцеланови чинии с един по-дебел и един по-тънък син кант, същата посуда, същите питиета и същото меню като във всичките останали заведения на "Балкантурист" в Родината.
Редник Колев, който току що беше пристигнал с автобуса от село Огоста се радваше на първия си домашен отпуск от сума ти и време и реши, че точно в този ресторант трябва да осъществи своята първа допирна точка с цивилизацията от доста време.Той се чувстваше като пълен дебил в грозната си маслиненозелена парадна униформа, а на всичкото отгоре тънките му и несъобразени със сезона официялни обувки, които родната армия безвъзмездно предоставяше на своите субекти бяха пълни със смес от огостенска и михайловградска кал.За негова радост във фоайето на хотела през което трябваше да премине за да стигне до ресторанта имаше инсталиран някакъв авангарден автоматичен ваксаджия, който представляваше два ротационни цилиндри, единият облицован с по-груба, а другия с по-финна материя.Въпреки, че бяха зацапани от стотиците чифтове обуща минали от там, все пак тия механични ваксаджии, само чрез натискането на един бутон успяха да приведат в някакъв по-приемлив вариянт дрисливокафявите обувки на редник Колев.
В този ранен час ресторантът беше празен и само една сервитьорка подреждаща салфетки и прибори омекотяваше скучния пейзаж.
-Извинявам се.Мога ли да поръчам нещо?
Сервитьорката го изгледа сърдито, но снизходително каза:
-Войниче,, по това време имаме само супа топчета и салати.
-Нищо.Добре, тогава, дайте ми тогава една супа топчета и една бира, ако може...а и с четири филийки хляб,ако може.
Докато чакаше мудната сервитьорка да осъществи поръчката му, той поразкопча шинела си и извади от вътрешния джоб на куртката си едно малко черно тефтерче с телефонни номера, което той галено наричаше "пичкотеката ми". Тъй като в развитото социалистическо общество планирането беше изключително важна част от всички дейности, нашият герой трябваше да намери оптималния вариянт за успешното реализиране на тези пикливи тридесетина часа цивилен живот в океана на отвратителното "строим и бдим" битие.За тези оскъдни няколко часа той трябваше да отиде до София, да се види със семейството си, да се изкъпе, да се преоблече в цивилни дрехи, да хапне истинска храна, да чуе най-новите хитове и най-вече да намери някое старо гадже което да е достатъчно снизходително за да желае да обменя телесни течности с трудовак.На всичкото отгоре, трябваше така да планира всичко, че да е обратно в поделението преди вечерната проверка в неделя. Докато анализираше евентуалните контакти в "пичкотеката" поръчката му бе сервирана. Бирата разбира се беше топла, а супата - студена, но за трудовашки стандарт това беше без особенно значение.
-Мога ли да ви попитам само, близо ли е шосето за София? - попита той сервитьорката докато отброяваше стотинките си за покриването на разходите по сметката.
-А, хич не е далече.Елате да Ви го покажа през прозореца.То се вижда от тук.Знаех си, че сте софиянец.С моето набито око и в униформа ще ви позная. Хе,хе,хе...жълти павета,а? Е, как ви харесва тук при нас?
-Не знам.Аз служа в Огоста, а там освен един скапан консервен комбинат няма абсолютно нищо друго за забелязване.Мерси за обслужването и ми стискайте палци някой да се смили и да ме вземе на авто стоп. Чао и до нови срещи, евентуално.
Редник Колев закопча шинела си,пристегна колана и се насочи към пътя към родна София. Движението, поради сезона и това време на деня беше доста меланхолично и трябваше да минат цели безценни 40 минути докато един ЗИЛ Осмак снизходително спря пред вече премръзващия вдигнат палец на нашия герой.Вратата на шофьора се открехна и от там един дребен чичка с каскет се провикна:
- За къде си тръгнал, комсомолец?
-За София съм, ама може пък ако Вие докъдето сте, пък после...
-Хвърли дюшеш,мой човек, айде качвай се бързо,че измръзна кабинката.
Аз съм до едни складове в Илиянци, ама има там наблизо трамвай.
-Ох, много Ви благодаря, аз тъкмо се бях отчаял напълно.
-Е как,бе, нали за това сме хората, за да си помагаме, а и моя син е сега граничар, ама чак в Подкова, да го еба.
Тъй като шофьорът, освен че беше много разговорлив се оказа че е вманиячен на тема стари градски песни и докато стигнат до Илиянци, редник Колев трябваше да изслуша целият репертоар на чичката, който се оказа нелош певец и с положителност би бил подходящ за "Гамбринус".
Като се почна с бодрата "Аз имам две съседки", мина се през жалостивата "Ах,спомняте ли си, госпожо", тарикатската "Аз съм Гошо, хубавеца" и още и още и още.По всяка вероятност, горкия чичка най-после беше намерил някой пред който да изложи скрития си талант.
Когато стигнаха до Илиянци, той вече беше достигнал до някакъв хит от времената на платена любов в който героинята на песента предлагаше ласки срещу чорапи марка "Ел Белон".