Докато редник Колев пристигне на перона на гарата в селото и сутрешния влак вече беше заминал.Имаше цели осем часа за убиване, а в интерес на истината единственните алтернативи за това бяха скапания гаров ресторант и чакалнята.Той първо,влезна в ресторанта, поръча си бира и мъчейки се да я пие колкото се може по-бавно успя да убие само по-малко от час.Влезна в чакалнята която беше абсолютно празна по това време. След като изпрочете абсолютно всичко което се намираше по стените, от упътването как да се употреби пожарогасителя, през някакви изключително безсмислени правила до моралоповдигателните лозунги, той се опита да си припомни целият инструктаж, който Пики му даде, относно фаза две на операция hansh en resor. За съжаление, там липсваше вариант за препращане в друга военна болница, така че тук трябваше да се импровизира така, че крайния резултат да бъде Военната болница в София.Докато обмисляше сценарии една бабичка с кошница и с най-кривите, наподобаващи гръцката буква омега, крака които някога беше виждал се приближи до него.
-Свободно ли е, тука, баби, до тебе?
Редник Колев предусети, че просто на жената и е скучно като на него, тъй като в цялата чакалня бяха само те, двамата.
-Свободно е, разбира се.Заповядайте.
- Ами има още близо пет часа докато дойде този пуст влак.Ти за къде така, войниче?
-Ами за Враца.Трябва да ми правят операция във военната болница.
Или там или пък ще ме пратят в София.Още не знам.Сега просто отивам на контролен преглед.
-Аха,аха...ами толкова млад, пък операция.
-Какво да се прави,лелче...то не пита...млад,стар...просто закъсах с крака и ми е трудно не само да служа, ами и да ходя даже.
-Ух,горкичкия...ами гладен ли си,чадо.Имам тук в кошницата и печена кокошчица и доматки и сварени яйчица.Аз си взех за из път, ама ще ми е много.
-Не се притеснявай, лелче.Закусих в казармата преди да тръгна. А ти за къде си тръгнала?
-Ох,чедо, моята направо не е за разправяне.На мен целият ми живот мина ей така,без да го усетя даже как се изниза. Тук на село, какво да ти кажа, всичко е едно такова бозаво като жилетката ми. Бях млада булка,когато тия проклетници дойдоха една нощ.Трима едни, такива с полушубки и каскети. Чукат, значи, ще разбият вратата. Извадиха там някакви документи, дзверат се, значи и без да ми обяснят нищо го взеха моя с една джипка.Ходих,значи, всеки ден после в милицията.Плача, тръшкам се и ги питам: Де го моя Стоенча? Те ме гледат така, едно безизразно и ми викат: Твоя Стоенча е враг на народа и е там където му е местото. Не го видех повече моя, а беше толкова добър човек.На всеки услуга ще направи и един такъв учтив, образован значи в Австрия. Той си имал там и професия и положение, ама пусто майка му, свекърва ми,де тук болна и той нали беше, горкичкия със златно сърце и се върна тук в тоя пущиняк да я гледа.Ти не ме гледай сега на какво съм заприличала.
Като бях мома бях първата хубавица на селото.И ние, тогава, айде на танци, айде на излет и се залюбихме.После се взехме и две хубави дечица му родих и си живеехме мирно и щастливо.Един път ръка не ми е вдигнал. Единайсе години щастие и рози.Една лоша дума не мога да кажа за моя ненагледен.Няма такъв друг като него, ама тия гадове като го набедиха, че бил фашист и толкова, а той-моя от политика не се интересуваше изобщо, ама понеже беше дисциплиниран като му кажеха нещо от началството -изпълняваше.Ами то сега,чунким, не е същото? А земи противи се де...а аз като сложих от тогава тая черна забрадка и не я смъквам от главата си.Седя си тихо в къщи, сама като кукувица, плача си така тихичко, ще се прекръстя, ще запаля кандилцето и си чакам да си отида при Стоенча.Ако ме пита човек:Кво прави на тая и тая дата? ще му кажа само:При мен дати няма.Правила съм това което съм правила оня ден, това което съм правила вчера, това което правя днес, онова което ще правя утре и така чакам значи,като на тоя перон да се свършат мъките ми...а ти ме пита:За къде? Ами и аз съм за Враца.Бог да го прости синчето ми.Той живееше там, ама тоя пусти рак и него ми го взе преди три години, та ще ходя там на гробища да му прелея.С малкия пък изобщо не си говорим от над седем години...и така...както гледаш...живота вече не ми се и живее, ама карам така по инерция, пък ще видим колко ми е писано.
Редник Колев се замисли как ей така тези гари, автогари и летища предразполагат някои хора просто да си изложат на открито целият живот пред някой абсолютно непознат.Явно тия събирани и трупани с години страсти и болки изведнъж се пукат като цирей и цялата тази горчивина като изтече и някак си ти олеква.
По радиоуредбата съобщиха, че влакът пристига на първи коловоз и двамата лека полека се изнесоха на перона. В купето беше горещо и топлината го приспа.Събуди се чак когато пристигнаха. Лелката вече не беше в купето.
Вече притъмняваше когато слезна от вагона.Той изобщо не познаваше града и реши да влезне да попита някой в чакалнята къде се намира поделението, където трябваше да се представи и преспи до утрешната си визитация в болницата. Чакалнята беше пълна, но той посъзнателно, може би се насочи към първата срещната красива девойка там:
-Извинявайте, случайно да знаете къде се намира поделението на трудови войски тук?
Девойката го изгледа състрадателно, повдигна рамене и с полуусмивка каза:
- Съжалявам,но и аз не съм от тук.
За негова радост обаче един чичка, явно поддочул разговора се обади:
-Имаш късмет, боец...аз отивам в същата посока.
Докато вървяха през някакъв парк чичката като латерна говореше за сексуалния глад на войниците.Колев го гледаше с недоумение.
-Ако си зажаднял,а знам че си мога да те заведа тук наблизо имам една позната парясница...я да видя стана ли ти? - с мазна усмивка посегна към дюкяна му перверзния чичак. - Ако искаш даже може тука в парка с мене...аз съм много благодарен човек.Шивач съм и мога да ти ушия някое модерно чарлстон панталонче - обсест от страст с трепетлив гнусен глас тръгна към атака дъртият му педераст, който явно на пусия причакваше такива като него на гарата.
На редник Колев му се доповръща.Само избута с погнуса отвратителния нахалник и хукна с пълна сила напред само и само да е колкото се може по-далече от този гнусен педерас. Явно обаче посоката в която бяха тръгнали беше вярната, тъй като след двадесетина минути той достигна портала на заветното поделение.Той извади войнишката си книжка и показвайки я на патрула пред бариерата израпортува:
-Редник Колев.Разрешете да остана.