Благодаря за доброжелателните пожелания, но това в действителност е моето собствено име по паспорт. Това име ми е дадено от баща ми (лека му пръст) и с това име ме познават моите приятели, роднини, доброжелатели и зложелатели...с това име съм свикнал и добро, лошо - това е. Това съм аз.Тъй като то не е обичайно нито за България, нито за Канада, хората общуващи с мен имат известен адаптивен период, но веднъж преодолеят ли го, приемат го като всяко друго име, даже на някои започва да им харесва и не могат да си ме представят разделен от името ми.

Когато човек притежава такова неортодоксално собственно име, той е свикнал още от най-ранни детски години на алтернативни тълкувания и повярвайте ми, в последните четиридесетина години нищо оргинално и различно от онова от детските ми години не съм чул. Дали ще се казвам Иван, Драган, Петкан или Посерко е все тая - името е само етикет. Тъй като аз държа на "марковото си име" то и се стремя да го пазя чисто и неопетнено (доколкото ми е възможно, разбира се). Когато говориш от собственно име това те задължава, един вид.Ако си "анонимен" ти можеш да си кажеш каквото си щеш, можеш да се отвърнеш, можеш да боцнеш някого, да плювнеш върху друг, да скиташ в чужда кожа, един вид, без да носиш морална отговорност от казаното от теб. Има и друг вид хора - карат с един ник, докато се осерат, после го сменят с друг, мислейки си, че под него те ще бъдат други, ама не, то си личи...и пак, и пак, и пак...айде казва да почнем от начало...нов старт, един вид. Та именно затова ползувам личното си име - да ме държи на щрек, дето има една дума, защото както казват - следите остават и не искам когато след години внуците ми се разровят из бунищата на Интернет ( неминуемо ще стигнем и до това) ей така от любопитство, да се срамуват от мен.

Като препрочетох горния пасаж и си казах: Хммм, това звучи много приповдигнато и един вид наперено, помислих си , помислих си, па си рекох - ами какво като звучи - точно така го чувствувам и това си е...