Слънчо, Керпи, предполагам е голяма радост, а?
Спасовден, съжалявам копеле, никакви асоциации? Въпреки че обожавам Ерик Сати, Сен Санс, Равел и Дебюси волевия ми итерес към френската музика стига горе-долу до там ( е има и няколко изключения и от сравнително по-ново историческо време - Жан Мишел Жар, Стефан Грапели, Едит Пиаф, Жан Люк Понти...) Всичко останало от френската музика (което да си призная не е малко) е просто напластено "ан пасан" и придобито като знание без моето волево желание. Просто е хванато от радарите и се е записало на хард диска...там всички ониези изпълниели от юношеските ми години:Далида, Адамо и Брел ( белгийци, де...ама и те у тоя кюп), Джони Холидей и Силви, Мирел Матьо, Азнавур (а бе десетки още които ме мързи да изброявам в момента )просто са били част от онзи аурален фон на младостта ми и ща не ща са полепнали и останали като информация в съзнанието ми. Все пак, когато музиката е твоята най-голяма любов, просто няма как да не се запознаеш (понякога и против собственното си желание ) дори и с такива "светила" като Йосиф Кобзон, Дойна Бадя, Едита Пиеха, Песняри, Пол Робсън и Петър Чернев.
Лично, аз, предпочитам квартетите на Моцарт, както и по-камерните му творби. Оперите му са красиви, но някак си въздействието им избледнява с времето ( при мен, барем). Докато мога да слушам 1000 пъти "Мадам Бътерфлай", "Норма", "Кармен" и "Аида" и винаги да ме блъскат със същия интензитет, не знам защо но нито "Отвличане от сарая", нито "Елексирът на любовта", нито "Вълшебната флейта", нито "Сватбата на Фигаро" са в "евъргрийн листата ми". Оперите са написани доста професионално, върят плавно и грациозно, но някак си просто при мен са поизбледнели (като катализатори на емоции). Случва се, бе...в края на краищата...Виж "Дон Жуан" все още държи, както и вечните "35, 40 и 41 Симфонии" , рондото в До мажор, повечето клавирните концерти, и гореспоменатите квартети.
Въпрос на вкус, бе...в края на крaищата.