Happy Together
(постинг с музикална илюстрацийка)
Гледам на календара, че днес е 10 октомври и усещам как само споменаването на тази дата винаги ме телепортира (вече четиридесет години) назад във времето. Точно на този есенен ден през далечната 1972 година трябваше да встъпя в онова дето му викаха "родната казарма". Както си му е реда, предишния ден трябваше да се прощавам с първо либе, да се понапия за последно,, да се простя с юношеството и да се подготвя за встъпване в мъжеството. Тия които са го изживяли, разбират какво точно имам предвид.
В общи линии, картинка погледната от четиридесетгодишна дистанция изглежда блудкавопасторална, с нюанси на соцреализъм. Някакъв си изнежен и невкусил истински предизвикателства от живота с грубите лапи челични софийски копелдак отива (както повечето от нас през ония времена) да даде своя дан за обществото. Смяташе се, че жена която не е раждала не е жена, а мъж който не е бил войник - не е мъж. Жените, значи бяха отговорни за възпроизводството, а мъжете пък за изтребването ( ако трябва) на същото...ташак, копеле.
През ония времена много от моите връстници превръщаха това събитие в картина достойна за филм на Шукшин - дрънчат дамаджаните, лее се онова ми ти руйно вийно и оная люта ракия. седи новобранеца облечен в някакъв скапан костюм с марка "Руен" ( или "Рила"...или нещо подобно), гледа тъпо насъбралите се авери, роднини и даже непознати му хора и се хили глупаво. Музиката свири до дупка, някой развява трибагреник с набучено гумено зайче-играчка отгоре. Разменят се някакви пролетарски шегички за "моркови и зеле", "чорба-каша", "най-вкусният боб в света" и разни такива свързани с войнишкия бит диетични препратки. Гаджето ужким ридае, ама гледа с ъгълчето на окото братовчеда-студент, майката дипли чисто бельо в мукавения куфар, бащата разказва спомени и изобщо веселбата е всеобща. Изпращането на войник беше събитие с еквивалента на сватба, абитюрентска вечер или погребение. В общи линии- народът обича да си хапва и пийва на гювеч и само си търси някакъв повод за това.
Ние от трудови войски ( вече се наричаха строителни се казваха по ония времена) бяхме оставени за "прибиране" след като всички благонадеждни набори са вече по поделенията си. Всички мои връстници, вече биеха крак по плацовете, когато дойде моят ред...не че бях планувал изпращане ( намирах го за доста примитивно начинание даже още тогава), но и да имаше такова щеше да бъде с лимитирана публика. Както и да е, бяхме в къщи само аз и моята изгора. Бяхме влюбени до уши ( барем, аз бях) и планувахме да сме заедно докато смъртта ни раздели, дето има една дума. Аз и бях купил нещо като годежен пръстен от СБХ ( ковано желязо, разбира се...от закуски не можеш да събереш за златен, в края на краищата), бяхме решили даже ако имаме дъщеря да я наречем Мелинда ( инспирирани от една песен на Юрая Хип), ако имаме син, то той ще бъде наречен Кими ( спомням си че това беше името на някакъв "Мунчо", който караше "илюзорен трамвай" в един филм на Куросава който ние тогава боготворяхме). Мечтаехме за някакъв си "комуно-пасторален" рай в който ние-всички приятели ще си живеем заедно и ще си хипарстваме, ще слушаме по цял ден "Led Zappelin", "Ten Years After", "Jethro Tull" и всичките онези наши икони и ще си купонясваме, както си знаем. К"во да правиш- тъпи копелета си бяхме и наивни. Целувахме се, значи, прегръщахме, ревахме и си се кълняхме във вечна любов цяла нощ на един диван, а през това време по радиото течеше представянето на най-новия концертен албум на моя любимец Frank Zappa. В един момент, който е запечатан ярко в съзнанието ми те започнаха да свирят и "Happy Together"...е как да не заподсмърчаш в края на краищата...сълзи и сополи и...изобщо. Разбира се, моята изгора ме заряза, както си му е редът, още на третия месец от службата ми, ама в края на краищата вие какво очаквате? Младо, здраво девойче кипящо от енергия и жизнени сокове да седне, както са седяли едно време момите и да чака две и кусур години да се завърне с дизела червен нейния бранител на Родината...ами, ами...тия неща са за фолклора и за девойките без никакъв шанс да се вредят с нещо по-така...на всичкото отгоре ние бяхме и от друга мая заквасени и никога дъщерята на бивш министър председател нямаше да разреши нейната собственна дъщеря да си "почерни бъдещето" с някакъв си "син на изменник на Родината"...ами, ами, как я виждаш ти тая работа? Не се стигна до социалистически Ромео и Жулиета, защото момичето се осъзна, в края на краищата и видя, че с "гола любов" нищо хубаво не я чака в бъдеще, пък и то нали раздялата викат била като вятъра, разпалва силния огън и гаси слабия.
Аз изживях раздялата много тежко...в края на краищата какъв избор имаш, нали? Докато животът си върви там в цивилизацията, дето му викахме, ти строиш и бдиш на някакъв си скапан обект, заобиколен с точно толкова грустни и копнеещи за "нормален живот" като теб набори. Дереш лисици, дето вика Селинджър като бесен и копнееш да свърши "каторгата". В най-хубавите години на живота си, вместо да гълташ с пълни шепи от него, ти висиш по скелетата и работиш ангария за Партия и Правителство. Строим и бдим викаш, а? Хубаво било, че се давал поминък на малцинствата, хубаво било че имало безплатна работна ръка ( както в Гулаците) за неатрактивни деяния...хубаво е разбира се, ако не си един от тия дето го извършват. Ние, второкласните девианти на системата- цигани, криминално проявени, гърци, арнаути, помаци, турци, хомосексуалисти, съботяни, ненадеждни елементи и вся подобная сволоч строяхме и бдяхме. Та така, значи тоя ми ти 10 октомври ме връща в ония години на развито социалистическо общество...